ВЪВЕДЕНИЕ

Терминът “аутистичен спектър” става все по-широко използван и прилаган както в литературата, така и в практиката. Концепцията за спектър от разстройства, свързани с аутизма, може би винаги е бил прилаган в теоретичен смисъл до времето на Канер и Аспергер – и двамата от които откриват способности и функционални нива, които варират в наистина широки граници, както показват проявите на състоянието. Обаче доскоро диагностиката, интервенциите и следователно професионалното и специализирано разбиране като цяло се ограничава до по-типични, класически форми на аутизма. Идеята за един спектър от разстройства става по-определена и категорична през последните две десетилетия и концепцията е може би по-близко свързана с работата на Лорна Уинг /34/. Аутистичният спектър предполага един континуум (непрекъснато множество) от разстройства или състояния, които варират по представяне, тежест на нарушенията и общите прогнози и перспективи, но каито са в основата си свързани по прилежащите нарушения или дисфункции и може би по общата им етиология. Основната връзка най.общо се вижда като “трите нарушения” (въпреки че в обясненията на Уинг за аутистичния спектър тя идентифицира стереотипното поведение, интереси и нарушени дейности като свързани спецално с нарушения във въображението. Те са свързани, но изискват различен подход към психологичната основа на аутизма).

Аутистичният спектър няма формална клинична значимост в смисъл, че не е част от никои диагностични критерии и дефиниции. Обаче той наистина ни помага да разберем естеството на разстройства като аутизъм, синдром на Аспергер и други первазивни разстройства на развитието и как те са свързани едно с друго. В опростенчески термини аутистичният спектър може да бъде видян като включващ всички первазивни разстройства на развитието, но също и по-малко тежки представяния на основната тройката нарушения. В случай на аутизъм, за който няма стандартизирани тестове или назначения, които да могат да са индикатори за състоянието в конкретни термини, винаги ще стои въпросът къде да се постави граничната линия между патологията и нормалността. Кога един интелигентен ,добре функциониращ” индивид с аутизъм (с по.лека форма на аутизъм) става “нормален” индивид с лоши социални умения и ексцентрично поведение? Факт е, че докато ние не узнаем точните причини за аутизма, границите винаги ще са размити и точно разграничаване няма да е възможно. Това е важно, защото, за да бъде ефективна, всяка подкрепа или интервенция трябва да бъде планирана в съответствие и гъвкаво съобразно характеристиките на конкретното нарушение, а не само въз основа на симптомите. Спорно е, че ако индивидът с аутизъм не е ясно разграничен от “нормалното” общество, то необходимостта от интервенция ще бъде минимална. Докато от една страна това може да бъде истина от гледна точка на издръжката (също и икономически!), това не винаги означава, че такава категоризация е безполезна. Граничните случаи, класифицирани като имащи разстройство от аутистичния спектър, или показващи аутистични черти или характеристики, могат да спечелят от знанието и практиката, свързани с аутизма. Едно по-широко прилагане на аутистичните характеристики маже също да доведе до подобрено специализирано разбиране като цяло, а следователно и до по-възприемчиво общество.

Съществуват също така присъщи проблеми при дефинирането на широкия аутистичен спектър. Така, както риска от размиване на истинността и приложимостта на изследователските проучваия и открития, една по-обща и всеобхватна класификация се отразява и върху достъпа досоциални помощи. Ако повече хора се нуждаят от помощи, защото те са класифицирани в аутистичния спектър, възможно е ефективността на специфичните интервенции за тези с по-големи нужди да бъдат значително ограничени. Възможно е също повече по-високо функциониращи (по-развити) индивиди да нямат достъп до подходяща помощ и подръжка (тъй като специфичните интервенции са като цяло насочени към по-тежко засегнатите) и могат евентуално да страдат от диагнозата заедно с липсата на подкрепа и интервенция. Обратно на риска от размиване на услугите, възможно е по-голямото разпознаване на аутизма и по-високото ниво на възприето преобладаване да доведат до по-добри услуги (и като количество, и като качество) и до повече изследвания. Това е може би фактор за приемане на този термин от Националната аутистична асоциация и за предположението за много по-високи честоти на срещане, отколкото по-рано се е мислело. Друг проблем с термина аутистичен спектър е, че той предполага повечето индивиди да функционират на високо ниво в сравнение с по-типичните форми на аутизъм. (Уинг /35/ предполага, че две трети от хората от аутистичния спектър нямат умствени затруднения в противоположност на преобладаващото мнозинство от общите случаи на аутизъм). Това е може би в противоречие с идеята, че аутизмът се причинява от неврологично увреждане, нарушение или дисфункция в някои специфични области на мозъка. Тази теория (която е всеобщо приета в общи линии) се поддържа от голямата честота на срещане на умствени затруднения, които могат да се дължат на широки неврологични увреждания, които се проявяват често, когато е засегната малка специфичне област. Голямата пропорция от по-малко засегнати индивиди води до предположението, че е по-вероятно тази част от мозъка да е засегната, без да се появят други общи нарушения. Според прецедентите това е малко вероятно. Въпросът колко индивиди от аутистичния спектър наистина представляват подобно състояние (и следователно биха спечелили от сходна интервенция) е много уместен. Както се казва, необходимостта от концепция за аутистичния спектър е действителна. Тя ни позволява да разглеждаме аутизма като непрекъснато множество и подчертава, че той може да е представен по много и различни начини. Посредством идентифицирането на такива вариации това ни напомня, че хората, които то описва, са преди всичко индивиди с техните собствени права и личностни характеристики са важни и това се отнася за много от вариациите, както и вродените умения и нарушения.

Това ни води до най-значимото приложение на концапцията за аутистичен спектър.: идентификацията на подгрупите. Доколкото е трудно да се определят подходящи подгрупи в рамките на аутизма въз основа на строги клинични преценки, възможно е това да се направи на основата на по-широки и субективни социални характеристики. Така като вникване в личността и индивидуалността на индивидите, това може също да ни помогне да използваме едни и същи интервенции по различен начин за различни индивиди. Много повече от очакването детето да прави всичко правилно по общоприетия начин, ние можем да открием и да уважим разликите в поведението и действията, като се съобразяваме с тях. Понякога използването на термина аутистичен спектър може да се счита като еквивалент на первазивно разстройство на развитието. В практическите приложения това би било полезно, а различните разстройства на развитието, различни от аутизъм и синдром на Аспергер (двете състояния, които явно са близко свързани) се разглеждат по.долу. В рамките на аутизма и синдрома на Аспергер и на границата между тези две състояния и други схони състояния, се предлагат различни типове подгрупи и класификации. Една от тях се основава на социалното поведение и за пръв път е описана от Уинг и Гулд /36/, а понастоящем се адаптира по-нататък. Този подход грубо разделя представянията на поведението в четири групи: отчуждена група, пасивна група, активна, но странна група и формална група. Изборът на терминология може да изглежда под въпрос, но на практика изглежда подходяща и уместна. С тези подгрупи не се препоръчва индивидите да се категоризират непременно изцяло в една група, а те представляват общите тенденции в аутистичното поведение.