ВЪВЕДЕНИЕ
Терминът “аутистичен спектър”
става все по-широко използван и прилаган както в литературата, така и в
практиката. Концепцията за спектър от разстройства, свързани с аутизма, може би
винаги е бил прилаган в теоретичен смисъл до времето на Канер и Аспергер – и
двамата от които откриват способности и функционални нива, които варират в
наистина широки граници, както показват проявите на състоянието. Обаче доскоро
диагностиката, интервенциите и следователно професионалното и специализирано
разбиране като цяло се ограничава до по-типични, класически форми на аутизма.
Идеята за един спектър от разстройства става по-определена и категорична през
последните две десетилетия и концепцията е може би по-близко свързана с
работата на Лорна Уинг /34/. Аутистичният спектър предполага един континуум
(непрекъснато множество) от разстройства или състояния, които варират по
представяне, тежест на нарушенията и общите прогнози и перспективи, но каито са
в основата си свързани по прилежащите нарушения или дисфункции и може би по общата
им етиология. Основната връзка най.общо се вижда като “трите нарушения”
(въпреки че в обясненията на Уинг за аутистичния спектър тя идентифицира
стереотипното поведение, интереси и нарушени дейности като свързани спецално с
нарушения във въображението. Те са свързани, но изискват различен подход към
психологичната основа на аутизма).
Аутистичният спектър няма формална
клинична значимост в смисъл, че не е част от никои диагностични критерии и
дефиниции. Обаче той наистина ни помага да разберем естеството на разстройства
като аутизъм, синдром на Аспергер и други первазивни разстройства на развитието
и как те са свързани едно с друго. В опростенчески термини аутистичният спектър
може да бъде видян като включващ всички первазивни разстройства на развитието,
но също и по-малко тежки представяния на основната тройката нарушения. В случай
на аутизъм, за който няма стандартизирани тестове или назначения, които да
могат да са индикатори за състоянието в конкретни термини, винаги ще стои
въпросът къде да се постави граничната линия между патологията и нормалността.
Кога един интелигентен ,добре функциониращ” индивид с аутизъм (с по.лека форма
на аутизъм) става “нормален” индивид с лоши социални умения и ексцентрично
поведение? Факт е, че докато ние не узнаем точните причини за аутизма,
границите винаги ще са размити и точно разграничаване няма да е възможно. Това
е важно, защото, за да бъде ефективна, всяка подкрепа или интервенция трябва да
бъде планирана в съответствие и гъвкаво съобразно характеристиките на конкретното
нарушение, а не само въз основа на симптомите. Спорно е, че ако индивидът с
аутизъм не е ясно разграничен от “нормалното” общество, то необходимостта от
интервенция ще бъде минимална. Докато от една страна това може да бъде истина
от гледна точка на издръжката (също и икономически!), това не винаги означава,
че такава категоризация е безполезна. Граничните случаи, класифицирани като
имащи разстройство от аутистичния спектър, или показващи аутистични черти или
характеристики, могат да спечелят от знанието и практиката, свързани с аутизма.
Едно по-широко прилагане на аутистичните характеристики маже също да доведе до
подобрено специализирано разбиране като цяло, а следователно и до
по-възприемчиво общество.
Съществуват също така присъщи
проблеми при дефинирането на широкия аутистичен спектър. Така, както риска от
размиване на истинността и приложимостта на изследователските проучваия и
открития, една по-обща и всеобхватна класификация се отразява и върху достъпа
досоциални помощи. Ако повече хора се нуждаят от помощи, защото те са
класифицирани в аутистичния спектър, възможно е ефективността на специфичните
интервенции за тези с по-големи нужди да бъдат значително ограничени. Възможно
е също повече по-високо функциониращи (по-развити) индивиди да нямат достъп до
подходяща помощ и подръжка (тъй като специфичните интервенции са като цяло
насочени към по-тежко засегнатите) и могат евентуално да страдат от диагнозата
заедно с липсата на подкрепа и интервенция. Обратно на риска от размиване на
услугите, възможно е по-голямото разпознаване на аутизма и по-високото ниво на
възприето преобладаване да доведат до по-добри услуги (и като количество, и
като качество) и до повече изследвания. Това е може би фактор за приемане на
този термин от Националната аутистична асоциация и за предположението за много
по-високи честоти на срещане, отколкото по-рано се е мислело. Друг проблем с
термина аутистичен спектър е, че той предполага повечето индивиди да
функционират на високо ниво в сравнение с по-типичните форми на аутизъм. (Уинг
/35/ предполага, че две трети от хората от аутистичния спектър нямат умствени
затруднения в противоположност на преобладаващото мнозинство от общите случаи
на аутизъм). Това е може би в противоречие с идеята, че аутизмът се причинява
от неврологично увреждане, нарушение или дисфункция в някои специфични области
на мозъка. Тази теория (която е всеобщо приета в общи линии) се поддържа от
голямата честота на срещане на умствени затруднения, които могат да се дължат
на широки неврологични увреждания, които се проявяват често, когато е засегната
малка специфичне област. Голямата пропорция от по-малко засегнати индивиди води
до предположението, че е по-вероятно тази част от мозъка да е засегната, без да
се появят други общи нарушения. Според прецедентите това е малко вероятно.
Въпросът колко индивиди от аутистичния спектър наистина представляват подобно
състояние (и следователно биха спечелили от сходна интервенция) е много
уместен. Както се казва, необходимостта от концепция за аутистичния спектър е
действителна. Тя ни позволява да разглеждаме аутизма като непрекъснато
множество и подчертава, че той може да е представен по много и различни начини.
Посредством идентифицирането на такива вариации това ни напомня, че хората,
които то описва, са преди всичко индивиди с техните собствени права и личностни
характеристики са важни и това се отнася за много от вариациите, както и
вродените умения и нарушения.
Това ни води до най-значимото
приложение на концапцията за аутистичен спектър.: идентификацията на подгрупите.
Доколкото е трудно да се определят подходящи подгрупи в рамките на аутизма въз
основа на строги клинични преценки, възможно е това да се направи на основата
на по-широки и субективни социални характеристики. Така като вникване в
личността и индивидуалността на индивидите, това може също да ни помогне да
използваме едни и същи интервенции по различен начин за различни индивиди.
Много повече от очакването детето да прави всичко правилно по общоприетия
начин, ние можем да открием и да уважим разликите в поведението и действията,
като се съобразяваме с тях. Понякога използването на термина аутистичен спектър
може да се счита като еквивалент на первазивно разстройство на развитието. В
практическите приложения това би било полезно, а различните разстройства на развитието,
различни от аутизъм и синдром на Аспергер (двете състояния, които явно са
близко свързани) се разглеждат по.долу. В рамките на аутизма и синдрома на
Аспергер и на границата между тези две състояния и други схони състояния, се
предлагат различни типове подгрупи и класификации. Една от тях се основава на
социалното поведение и за пръв път е описана от Уинг и Гулд /36/, а понастоящем
се адаптира по-нататък. Този подход грубо разделя представянията на поведението
в четири групи: отчуждена група, пасивна група, активна, но странна група и
формална група. Изборът на терминология може да изглежда под въпрос, но на
практика изглежда подходяща и уместна. С тези подгрупи не се препоръчва
индивидите да се категоризират непременно изцяло в една група, а те представляват
общите тенденции в аутистичното поведение.